Човек е хубаво да търси одобрение от себеподобен или от човека до себе си, а не задължително от родител. Аз съм търсила одобрение от работодател-че си върша съвестно работата (защото според невъзможния в живота ми едва ли не не работя, щом не вадя чували с пари и нямам шеметна кариера). Предпочетох да валидирам чрез човека, който действително може да се изкаже работя ли или не в крайна сметка. Дори родителя ми не може да прецени реално аз колко точно работя, че да му търся одобрението.
Само като пример го давам.
И така, у мен се зароди негодуванието срещу несправедливото поведение спрямо мен и липсата на каквото и да е зачитане, че съществувам съвсем нормално. Т.е. стигнах до идеята, че има нещо крайно нередно и категорично не предизвиквам аз с нищо крайните странни заключения аз каква съм.
Само като пример го давам.
И така, у мен се зароди негодуванието срещу несправедливото поведение спрямо мен и липсата на каквото и да е зачитане, че съществувам съвсем нормално. Т.е. стигнах до идеята, че има нещо крайно нередно и категорично не предизвиквам аз с нищо крайните странни заключения аз каква съм.
Ако ще "златна" да си заключенията на родителите ти са резултат от това което е в тяхната глава, това не си ти. Който иска винаги ще намери нещо токсично и негативно и в най-прекрасната ситуация. Често ми прави впечатление ситуация, проблем няма, но се генерират някакви въображаеми сценарии, ами ако...и доводи които дори нямат общо със ситуацията, но ей така да има стрес, негативизъм и да ги се "свие" сърцето.
