Пиша това в личния си блог, защото е лично.

На 13. юни отбелязваме Деня на перинаталната загуба с прожекция на филма „Сбогуване с Лейла“ (Losing Layla) в Дома на киното.

По този случаи искам да кажа някои неща. Защо правя това, какъв смисъл има то и защо вие да дойдете да гледате този филм, независимо дали темата ви засяга лично или не…

Правя това – организирам този ден и тази прожекция в частност – защото е необходимо да разчупим табуто. През двете години, откакто загубихме Мери, направих този блог, после Фондацията и Кампанията, много родители се свързват с мен – повечето само, за да споделят, че и те са преживели нещо подобно, някои, за да ми благодарят, други – за съвет в трудна ситуация. С повечето от тях контактът ми е мимолетен. Когато се опитахме да основем група за емоционална подкрепа, тя просъществува едва половин година с три майки//двойки. Искрено вярвам, че на тях е помогнала. Втора група до момента не успяваме да съберем. Защо? Защото културологичната ни нагласа е да се правим, че нищо такова не се е случило или че то не е оставило следа (което е същото), че не сме наранени, уязвени, травмирани, уплашени, потиснати, безпомощни. Че сме се „справили“ и нямаме нужда да говорим за това, да го споделяме, да го „дъвчем“. Че само ако успеем да „продължим напред“, да си родим друго бебе, всичко ще е наред.

Вие сигурно знаете, че аз не вярвам в това. Не вярвам, че минаваме през живота като бронирани танкове, по които всичко се стича, без да оставя следи. Животът би бил твърде безсмислен.

Затова правя Деня на перинаталната загуба, дори в него да се включат само собствените ми приятели и хората, които ме подкрепят най-вече заради това, че съм аз, че сме ние, а не толкова заради това какво ни се е случило. Правя го, и ще продължа да го правя, независимо че срещам основно въпросителни в погледите на околните. Какво? Защо? Всъщност го правя именно заради въпросителните. Там, където има въпрос, може да покълне разбиране. Там, където има предубеждение… просто се иска малко повече повторение 😉 Правя го, за да „облъчвам“ широката общественост с дискомфортната информация, че това се случва in real life*. Не само по сълзливите филми. И че рано или късно ще се случи на някого, когото познавате. Или вече се е случило, но вие просто не знаете… И тогава е добре да можете да реагирате, а не да се правите, че няма такова нещо.

Продължавам да информирам всеки remotely interested**, че между двете ни деца има трето, починало. Не за да измъчвам хората, нито за да „правя личната си трагедия достояние на цялата държава“, както са ме обвинявали. Дори (вече) не от вътрешна необходимост да говоря за самата Мери. А за да кажа, има едно такова нещо като перинатална смърт, никой не е застрахован, никой не го очаква; може да се случи на някого, когото познавате. И ако се случи, има ни нас. Ние можем да помогнем.

Нямате идея колко често ми казват, и ние загубихме бебе; имам починал брат/сестра; приятелката ми е бременна и бебето е болно, какво да направя? Казват ми, с никого не съм говорил/а за това; всички се правят, че не се е случило; казаха ми, че съм луда, че искам да видя/прегърна/снимам/погреба бебето; мъжът ми не иска да говорим за това; родителите ми се правят, че нямат други внуци; никой не признава загубата ми – за тях то не е съществувало, щом не е дишало. Това е много съществено. Перинаталната смърт сякаш не „тежи толкова“, колкото другите смърти. Сякаш не е толкова „истинска“.

Правя го за майките, но го правя и за бащите, бабите, дядовците и лелите в трамвая. Според Ялом един от основните помагащи принципи в груповата терапия е факторът „не съм сам“, има и други като мен; не съм ненормален; реакциите/чувствата ми са нормални и легитимни.

И тук стигаме до въпроса: защо този филм?

Когато загубихме Мери, прекарвах денонощия месеци наред в търсене, издирване, изчитане и поглъщане на всеки блог, всяка книга, всеки репортаж и всеки филм, създадени от хора, които знаеха какво преживявах… Станах абсолютен експерт по траур и тъгуване. Имах огромна нужда да видя, че и други са като мен, изпитвали са същото, но че се оцелява. Имах и нужда от тези неща, за да се свързвам със собствените си чувства, да ги провокирам, да не позволя да бъдат погребани някъде неизживени под „това не се е случило“ и „за това не говорим“. За мен смисълът на такива филми и на този филм в частност е точно този, да останем свързани с преживяванията си, да не се отрязваме от тях. Разрушаване на табуто, на мълчанието и на изолацията, в които загубата ни затваря… Докато в един момент постепенно се наситих. Но през тези месеци това беше моят лайфлайн***, моята връзка с отвъдния бряг. Мостът. Тогава гледах този филм. Не знам колко пъти. Приятелката ми Яна ми го поръча. Той не е просто някаква фикция. Той е живият живот. С неговото всичко.

Затова избрах да го споделя. Да направя за някого това, което нямаше кой да направи за мен. Което трябваше да направя сама за себе си.

И сега чета в последните дни разни неща: било садизъм да показваш това на другите. Болен ексхибиционизъм било. Било ненормално да снимаш живота си, докато ти се случват такива неща. Пошло реалити. Извличане на дивиденти от трагедията.

Хората, които пишат тези неща, гледали ли са филма?

Тц.

(Но ние по тези географски ширини винаги имаме мнение за всичко. Нищо, че по същество е просто предубеждение.)

За реалитито се хващам, обаче. Не, не е реалити. Реалитито е режисирана и недотам добре изиграна възстановка на нещо, което някога е било реалност. Реалитито е фейк****. Това не е.

Хващам се и за още нещо. Приятели споделят събитието за филма с анонса: „Аз лично не бих могъл/могла да го гледам“. Малко е антиреклама, да знаете. Не знам колко пъти през последните две години съм чула „Не знам как си преживяла това. Аз не бих могла/могъл.“ Обидно е леко. Бие на „Господ изпраща изпитания само на силните/смелите.“ И това съм го чула няколко десетки пъти. Първо, Господ по моему няма нищо общо. Второ, какво излиза. Има едни хора, крехки и чувствителни, които се травмират дори от мисълта да гледат такъв филм. И има едни други, малко дебелокожи, на тях е ок да им умират бебетата, те могат да го понесат… Какво точно трябваше да направя, за да покажа колко смъртта на дъщеря ни ме травмира? Да си прережа вените?

Да, знам, че ми е крайна и емоционална реакцията. Със сигурност обаче не съм единствената с такава реакция, това мога да ви го гарантирам. Да, знам, че се обичаме 🙂 Да, знам, че не сте искали да кажете това. Тогава недейте. Гледането на този филм по никакъв начин не е императив. Не искам да ви измъчвам. Ще се радвам да ви видя, но не го очаквам. Няма да се сърдя, ако не дойдете. Просто не ми казвайте косвено, че по някакъв начин аз съм по-пригодена от вас за експириънса с мъртвото бебе. Нали не е необходимо да ни се случват такива неща, за да бъдем силни и смели…?

И още? Защо този филм?

Заради отношението към смъртта, невиждано за суеверния балкански субект. Заради близостта на живота и смъртта, невиждана от съвременния човек изобщо. Заради липсата на страх. Скръб има, да. Има бездънни долини от безнадеждност. Има тотална анихилация на бъдещето. Но няма страх от допира със смъртта. Чисто физически. Искам да гледаме този филм заради мъртвото тяло. (Повечето от вас – изключвам себе си – никога не са виждали мъртво тяло „на живо“, нали?) Идеята да се снимаш с мъртвото си бебе все още ни се струва скандална. Дори мисълта да го видиш или подържиш. Крийпи*****.

Искам да гледаме този филм, за да може следващия път, когато на някого около вас се случи нещо такова, да му кажете: „Виж бебето. Прегърни го. Сбогувай се.“ (А не – за Бога, не гледай! Ще се травмираш.)

Искам да гледаме този филм, за да знаете, че пълнокръвното битие е паяжина, опъната между всеки две противоположности.

Чакам ви там.

Обич.

Я.

===================================================

„Скараха“ ми се за английския. Превеждам:

* in real life = в истинския живот

** remotely interested = проявява дори най-малък интерес

*** лайфлайн – lifeline – 1. връзка от жизнено значение; 2. въже за спускане/издигане на водолаз

**** фейк – fake = фалшиво, неистинско

***** крийпи – creepy = зловещо; гадно; страховито; отвратително